• между 50 до 100 % от децата са роми, обитаващи чисто ромските села, махали и гета в градовете (съобщиха ни за над 60 начални, около 350 основни и 9 средни училища в цялата страна, със силна концентрация в областите Шумен, Стара-Загора, Сливен, Пазарджик, и в гетата Столипиново - Пловдив, Факултета, Татарли, Филиповци - София, Токайто - Пазарджик, Лозенец - Стара Загора, Чародейка - Русе и др.);
      • физически и умствено здрави ромски деца заради държавната издръжка и подслон учат по програми за и сред умствено изостанали и инвалидизирани (почти навсякъде в 85-те помощни училища, чиито питомци по правило над 50 % отново са роми, само в Смолянско - около 20 %);
     • повечето, ако са момичета, престояват в училище докъм дванадесетгодишната си възраст, а ако са момчета - до четиринадесет (навсякъде);
     • от 100 влизащи в първи клас ромчета пет - три момчета и две момичета - имат далечен шанс да завършат средно образование и дори 10 % от тези пет - висше (особено ако са от градовете София, Пловдив, Шумен, Стара Загора, Сливен, Варна, Лом, Провадия);
     • не е чудно четвъртокласник да не може да чете и пише, а в първи клас да има тринадесетгодишни каки и батковци, преминаващи в т. нар. институции за деца, занемарени от родители (около 35 000 за страната, над 60 % от тях - роми), напускащи училище като майки и татковци на сираците в 31 Домове за медико-социални грижи за децата, проституиращи, вливащи се сред безпризорните и т.н. (навсякъде);
     • най-любимите часове са по пеене и физкултура и това мило се обяснява като генетично условие, макар на също такива генетични основания да се отказва племенен интерес към образование (навсякъде според повечето анкетирани дейци в образованието);
     • няма компютри, няма кабинети, няма лаборатории, няма физкултурен салон, а ако има - няма уреди, учебни пособия, понякога няма черни дъски и тебешир, но има състав за песни и танци, а също така - безплатни за децата кифли и банички, купени от някоя неправителствена организация или по-богата община с хитроумната цел да се задържали децата в училище (навсякъде);
     • от национален тест за влизане в езиково или специално училище след 7 и 8 клас се вълнуват 0,3 % от учениците (навсякъде);
     • на родителски срещи в училище учителите са повече от родителите и затова първите ги провеждат по домовете, съчетавайки ги със събирането на децата особено през есента и пролетта (навсякъде);
      • бъдещето “у затворо” и “магистралка” е много пъти (без значение дали 300 за момчетата или 200 за момичетата ) по-вероятно от “университет” и “бачкане” (навсякъде, но най-вече в Пазарджишко, Пловдивско, Софийско, Варненско, Сливенско, Русенско);
      • ремонт не е правен от години, има всякакви течове (навсякъде), оградата е тип “кльон”(на места), пред входа има преградни съоръжения за стесняване на “ученикопотока” с цел индивидуална проверка , а счупените стъкла се заменят с шперплат и свалени радиатори за парно отопление (понеже такова няма в над 50 % от училищата, то преобладава шперплат);
      • всеотдайни, мисионерско-аскетично настроени учители, отказващи се от надбавки заради храна на децата, се сблъскват с досадата на свои колеги, приемащи пребиваването си в “такова” училище за наказание и съответно наказващи децата (навсякъде);
      • повечето деца, малко учители и почти никой директор имат надежда, че може да се случи чудо с “нашето училище” и някой богат американец, англичанин, датчанин, швед, немец, турчин и т.н., но не и ром, не и българин, не от някоя роднинска фондация, не предизборно, да развърже кесията, минавайки случайно през селото, махалата, гетото, преповторени в условията на училището.

     Tова е образът и на нашето - на изследването, в образователната система, българското, в началото на новото хилядолетие и т.н. - училище. По изключение в него могат да учат и българчета; по правило в такива училища учат повечето ромчета.¹

      • чудото с него не би се случило като еднократен акт, а като ефект от продължителна работа, предполагаща в образованието следните условия:
     • предучилищно обучение за всички деца (в него са обхванати 54 % от българчетата, 38 % от турчетата и 12 % от ромчетата);
     • 100 % обхващане на децата в началното и основното училище (почти никъде, може би само при интернатна форма на обучение);
     • оборудване на училищата със съвременни средства за обучение (истинско чудо и затова - никъде);
     • привличане на образовани роми, родители, местни власти и неправителствени организации от национален мащаб за работа на всички образователни нива (изглежда само в Провадия);
      • опазване на имуществото с въвличане на настоятелствата, общността и временна заетост около самото училище (единични случаи).

     Както се вижда, системен ефект или такова чудо няма никъде. Няма и да се случи, ако не се заложи дългогодишна обвързана с икономически и социални мерки образователна стратегия, в която ромите да не бъдат страничен и отделен участник, а част от национална политика за преодоляване на бедността.² Не се ли случи, всички идеи за достойно присъствие на страната в съвременния свят, за евроатлантически ценности и сътрудничество, основано на демократични практики, ще се превърнат в празни приказки - не за част от обществото, а за цялото. Това обвързва работата в образователната област с:

      • широка дискусия на проблема за образователната сегрегация по икономическо-социален, етнически и демографски признак;
      • данъчни преференции за фирми и лица, финансово осигуряващи образователни програми, учебни пособия, материална база и пр. в училища с преобладаващ брой роми;
      • финансова подкрепа на социално слаби деца за преход в по-високи образователни равнища, особено между 7/8 - 9 клас и 12 клас - висше училище или колеж;
    • програми за ограмотяване, дообразоване и квалификация на социално слаби и обвързване на проблема със заетостта им в образователни и помощни институции;
    • създаване на междурегионална мрежа за образователно сътрудничество;
      • подобряване на учителската подготовка с оглед на националните и регионални нужди и увеличаване на броя на учители-роми, съответно разкриване на университетски курсове и специалности за изучаване на ромски език, история и култура;
      • информационно координиране на работата на НПО в национален и местен план и откритост на тяхната дейност за широки обществени кръгове;
      • използване на читалищната и спортната база за извънкласни образователни и развлекателни дейности.

     Разбира се, подвъпросно е дали българското общество има достатъчен капацитет да отделя толкова внимание на отделен проблем, какъвто е този на ромските училища. Проблемът обаче съвсем не е от този род; в него се центрират по най-ярък начин ефектите на прехода от планово стопанство и организация на държавата в свободно и демократично гражданско общество.